През 1967 г. Иван Добчев е войник в Пловдив и една

През 1967 г. Иван Добчев е боец в Пловдив и една вечер бяга от казармата, с цел да гледа в градския спектакъл " Суматоха "  по Радичков с режисьор Методи Андонов. Това зрелище по този начин се отпечатва в спомените на младежа, че когато 10 години по-късно той самият потегля да слага пиесата, незабавно открива в текста разлики от постановката, която е гледал. Иван Добчев отива при самия Радичков и го пита за какво в текста липсва стихотворението за кладенеца и го споделя на писателя цялото, наизуст, 10 години по-късно. Тогава Сузи, брачната половинка на Радичков, се сеща, че това стихотворение не е част от пиесата, а е основано особено за Григор Вачков, за който Радичков го написва на един лист. Това е една от историите, които режисьорът показа на срещата във връзка преиздаването на сборника " Свирепо въодушевление "  на Радичков, в който за първи път се появява и разказът " Януари ".

Постановката, която сега се играе в " Сфумато ", е с режисьор Ованес Торосян и в началото е основана със студентите на Ивайло Христов за НАТФИЗ. След това става част от репертоара на " Сфумато ". Ованес Торосян стартира описа си за своя път към Радичковото творчество със своя история.

Когато бил дете в Армения, дядо му умрял. На идващия ден баба му събрала вкъщи най-близките от фамилията и споделила на Ованес и брат му: " В тази чаша е водата, която дядо ви не допи, а това е коматът самун, който той не дояде. Отидете пред къщи и полейте с водата едно дърво, а хляба дайте на птичките. "  Така магичното влезнало в живота на Ованес Торосян.

Постановката на " Януари "  с младите артисти не е най-хубавата, която съм гледала, само че си има собствен необикновен сексапил. Освен това тази история просто би трябвало да съществува на сцена непрестанно, с цел да го има българският януари. И за край – Радичковата история, прелестна като ария:

" Събитията в тази пиеса се развиват през месец януари, най-българският от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка врата стърчи по една сврака, във всеки селски бунар живее по един воден дух, някъде и по два, та е мъчно да се пресметна като какъв брой се падат на глава от популацията, вълци прокарват сватбарски пъртини край селцето и въпреки да са потънали до уши в сняг, селце и хора се повдигат на пръсти, с цел да надникнат оттатък пъртините, и къде с деяние, къде с въображение се мъчат да разчетат събитията, записани в белите преспи на зимата. "